Сенки.

"Реката тихо и бавно го отнасяше далече от хората, които закусваха със сенки, обядваха с пара и вечеряха с мъгла."

Сенки. Блуждаещи в пространството сенки. Ничии сенки. Студени и отблъскващи. Вледеняващи и изпразващи те в мига, в който те покрият. Взимащи всичко твое и изхвърлящи го в кофата с души и сърца. Целта е постигната - ти си обезличен, "те" също. Но сенките - не. Отнемат силата и живота ти и ги превръщат в енергия за себе си. От онази, която опустошава всичко навън, но зарежда твоите батерии. Мощни дотолкова, че да сринат теб самия. Но ти си сянка. Какво да ти отнемат? Продал си мозъка си, за да си щастлив в своето нещастие. Отказал си се от лукса на чувства и мисли, защото те те натъжават. Носят ти въпроси, на които нямаш отговорите, а това те прави още по-тъжен. Показват ти светове, които обичаш до полуда, но си отиват бързо и пак оставаш сам. Избрал си илюзията на  безразличието, предимствата на празнотата, свободата от самотата. Нищо не ти липсва, защото ти липсваш. Множиш тази липса, докато не бъдеш заобиколен от себеподобни. Навсякъде и всякак. Вик. Помощ.